Днес гледах това интересно видео на The School of Life за синдрома “Златно дете”.
Не гледам на децата си като на някакви свръх надарени малки личности, не искам да ги натоварвам с очаквания и не се самонавивам, че ще имат някакви огромни постижения. Не искам да им повтарям, че са най-специалните деца на света и че винаги всичко им е най-хубавото, най-каквото и да било изобщо.
Не искам те да се отъждествяват с оценки, с определения и мнения. Искам да знаят, че ги приемаме такива, каквито са и че са обичани такива, каквито са. Повтарям си, че трябва да ги оставя да правят каквото им е интересно, без да се меся и да им обяснявам, какво трябва да им е интересно. Опитвам се да ги насърчавам и да не преча на тяхната спонтанност в игрите и да се меся минимално, за да не ме приемат за арбитър, когато спорят, а да решат спора си сами. Стремя се към това и не, не искам да се гордея – гордостта я възприемам изцяло в негативен план – да изпитваш лично удовлетворение за чужди качества и постижения. Не си падам по това изобщо. Родителството е мноого дълбока вода и с нечетене, с неинтересуване и с мислене, че знаем всичко по-скоро вредим на децата си, товарим ги с очаквания, поставяме ги в рамки, натрапваме им убеждения и стереотипи. Над това разсъждавам в последно време и се опитвам да вървя в тази посока, колкото мога… да бъда малко по-информиран, по-осъзнат родител.
lettersfrommom.net 