Споделено: Раждането на М.

image_567855122975061Реших, че блогът е място, което бих могла да споделя – буквално. Днес можете да прочетете историята на раждането на М., с  която съм безкрайно съпричастна – лека бременност без проблеми, бързо раждане, но трудно начало в майчинството. Ето какво написа тя:

Моят първороден син и историята на моето раждане 

от М.

Като цяло бременността ми беше спокойна, безпроблемна. Ходех на курсове за бременни, които ме подготвиха психически за това, което предстои – промените в организма ми, раждането на бебенце, грижи в първите дни, кърмене… тук е момента да похваля Ася Демирева и Христина Янева – Хедра, които ми повлияха позитивно и отключиха желанието ми да кърмя. Чрез тези курсове разбрах, че е доста важно да имаш избор на екип и съответно е важна болницата в която раждаш.

Аз избрах АГ с препоръки в ПСАГБАЛ „Света София“ (Тина Киркова). В болницата ходих на ден на отворените врати, помня, че бях с майка ми, която също преди 30тина години е била раждала там и беше в шок. След обиколката, вместо тя да ме подкрепи психически, аз трябваше да я успокоявам. Като цяло бях спокойна и сигурна – че ще родя нормално, че всичко ще е наред и че ще си кърмя, сякаш ми е вроден рефлекс.

Терминът ми беше на 15.08.2018г., а аз очаквах, че дори ще пренося. Ходех всяка седмица от началото на месец юли при АГ, която бях избрала за раждането за преглед и съответно за запис на тонове.

На 02.08 в 01.30 сутринта отидох до тоалетната и след кратък период на недоумение и объркване осъзнах, че водите ми изтичат. Не бях сигурна, защото за да отида до тоалетнатапоследния месец, трябваше да се „намествам“ защото пикочният ми мехур беше притиснат от бебето.

Влязох в банята, казах на моя любим да се стяга, че отиваме до болницата – той малко се шашардиса. Не бяхме готови, но за разлика от нас, багажът ми беше прилежно опакован и чакаше своя ред. Качихме се в колата и към 02:30 бяхме пред болницата, където ме прие дежурната акушерка. Направиха ми преглед, попълних документите, всичко както си му е по реда. След като приключихме с документацията, излязох от кабинета, сбогувах се с любимия и потеглих по пижама и чехли към предродилна зала.

В предродилна зала ме посрещнаха 2 сестри и 4 родилки, някои раждащи, други преносващи. Часът вече беше 03:30, аз без контракции, но с изтичащи води и 5 см разкритие,чаках да се случи нещо, не знаех какво. Сестрите бяха мили, шегуваха се и бяха внимателни. Сложиха ми абокат, проверяваха ми тоновете, така до към сутринта, когато избраният от мен АГ дойде и пусна окситоцин, за да започна да получавам контракции. Спомням си, че нощта ми се стори много дълга, жените раждаха, а на тяхно място веднага идваха други. Слушах пъшкащите жени с контракции, обърната към стената и чаках да разбера, дали и мен така ще ме боли, дали и аз ще пъшкам така. Струваше ми се ужасно. Към 10 часа вече започнах да чувствам контракциите, имах пълно разкритие, но беб не искаше да слиза. Пуснаха ми тонове и ме караха да лягам на лявата страна, но тогава тоновете се губеха.  Наложи се да напъвам в предродилна, главата на бебето не беше се завъртяла правилно. Вкараха ме в родилна зала и за три напъна родих. Не болеше, само помня, че при последните контракции мислех, че всичките ми вътрешности искат да излязат от мен по едно и също време от едно и също място. Видях бебето си като се роди – лилав и слузест. Почувствах облекчение, физическо и психическо. Малко след това ми го донесоха – веднага си го познах ! Целунах го и го отведоха…

Родих без упойки, направиха ми само венозна упойка, за да зашият епизотомията – 3 шева. Събудих се на магарето с нещо много студено между краката. Преместиха ме на легло и ме закараха да видя семейството си. Тогава разбрах, че бебето е в кувьоз и за момента не можем да го видим. Бях много замаяна от упойката и не можех адекватно да разбера какво точно ми казват, само видях притеснение в очите на семейството ми.

Следобедът на същия ден отидох да видя бебето. Разрешиха ми да го видя за кратко, бях изпуснала часовете в които се влиза в неонатологията. Беб беше в кувьоз, защото не е изплакал веднага. Едното му дробче не се е разгърнало казаха. Дали е защото се е нагълтал с околоплодни води – не разбрах. Казаха ми, че е с отток на главата в следствие на раждането и повтаряха „трудно раждане“ и „уморено, депресирано дете“.

Аз бях там , моето преживяване не беше такова.

В последствие разбирам, че асфикцията е породила депресивно състояние – това е термин по апгар теста, който се прави. Точките му бяха на 1м – 4, на 5м. – 7, което си е на границата.

Четири дни бях настанена на етажа където е родилното отделение. Явно бях родила в пика на сезона и нямаше как да избирам, но стаята в която бях не беше никак лоша – беше на хладно, което за началото на август си беше огромно преимущество, стаята беше широка и бяхме само две жени. Банята беше извън стаята в коридора, но беше само за нас. Неприятното беше, че нямаше как семейството ми да дойде на посещение.

Всеки от тези дни ходих да го виждам по два пъти, веднъж в 12 часа, когато ми даваха информация за състоянието му и веднъж към 18 часа, под предтекст, че нося памперси. Не всеки път ме пускаха, но бях благодарна да го видя поне за малко.

Първите два дни бебето беше в кувьоз на кислород, неонатоложката ми казваше „тежко раждане, бебето ви е много уморено“. Аз като го видех едвам се сдържах, всъщност изобщо не се сдържах – гледах го и плачех. Помня, че физически не можех да стоя много време – болеше ме, а и ни караха да обличаме пелерини и калцуни и беше адски горещо. Това ме караше да се чувствам зле.

Третият и четвъртият ден беше на плазма и антибиотик. Главата му беше триъгълна и имаше отток от дясната страна. Тогава ми казаха, че има фрактура на ключицата в следствие на раждането. Видяло се на рентгена, тъй като следяха увеличена тимусна жлеза. Ключицата се пука, за да излезе по-лесно бебето, когато то е голямо. Моето се роди 3130гр… Хубавото в случая беше, че можех да го пипна.

През цялото това време аз упорито се цедях на помпа, като се готвих за кърменето. Бях сигурна, че всичко ще е наред…

На четвъртия ден ми го дадоха да го накърмя. Измих си прилежно гърдите, подаде ми го една сестра и изчезна. Стоях на левия си баджак на един стол в коридора на неонатологията и прегръщах за пръв път бебето си. Малко, чупливо, бръчкаво и сякаш от стъкло. Опитах да му дам гърда, разбира се нямах идея какво правя и нищо не се получи. Една минаваща акушерка ме погледна, каза „ о, с тези големи зърна няма да стане, трябват ви силиконови зърна“. Притесних се.

Взеха го отново обратно и аз се прибрах в стаята си. В този ден изписваха съквартирантката ми, която беше родила секцио и щях да остана само аз в тази част на болницата, която бяха отворили извънредно. Щяха да ме преместят при „масовката“. Веднага помолих да ме преместят във „ВИП“ стаите – имах късмет, преместиха ме. Следобеда в същия ден ми докараха и бебето, най-накрая беше при мен.

Кърменето в болницата се случи много трудно. Първото което разбрах беше, че адаптираното мляко, което вече четири дни му даваха е много по-удобно, защото бебетата не се наакват на всяко хранене, а веднъж – два пъти на ден. През останалото време спят. Никой не ми помогна и не ми каза как се прави, къде греша, а бебето търсеше гърдата ми. Изцедих толкова много коластра, че можех да дам на всички бебета в отделението и да ми остане. Зърната не ми бяха големи, бяха плоски и бебето не можеше да засуче. С помощта на моя приятелка сложих силиконовото зърно и бебето засука. Изпитах огромна благодарност и огромно облекчение.

Осем дни след като ни приеха ни изписаха. Беше останала само жълтеницата.

Естествено и жълтеницата не беше обикновена жълтеница, оказа се кърмаческа, та трябваше да редувам кърмене с адаптирано мляко и да давам едно лекарство, което изписваха със зелена рецепта – фенобарбитал. Билирубинът беше с над 155 пункта над нормата, а беб беше на 50 дни.

До ден днешен като се върна назад се ядосвам, че не съм отишла да родя другаде. Раждането ми като цяло мина добре, много бързо и дори безболезнено, но в последствие обстановката, отношението към родилките – особено тези като мен, които раждат за пръв път и не са наясно с нищо, малкото информация за бебетата… Това обезкуражава.

Сега, пет месеца след раждането, нашето семейство е добре, учим се един от друг, опознаваме се и се обичаме безрезервно.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s