Неусетно се изнизаха цели 2 месеца. Зара расте толкова бързо, а новите занимания и желания идват едно през друго, всичко сякаш става страшно бързо, бурно – изведнъж и нямам времето да успея да осъзная напълно кое, как и защо се случи.
Свива ми се сърцето, но трябва да призная, че на нея и скучно с мен по цял ден – виждам го, и колкото и да се опитвам да я разнообразявам с нови игри и занимания, детето има нужда от качествен контакт със себеподобни. Излизането на площадката, в парка, в градинката не е същото.
Разбира се, не мога да си представя, как тя ще потърси утеха при някой друг, как друг ще я прегръща и ще я обгрижва, а аз ще съм някъде далече от нея, изпускаща всичките усмивки, нови думи, нови умения, сълзи и тн. Не успях да обмисля добре нещата и сякаш не се подготвих психически за това, което последва. А то просто се случи и сякаш нито тя, нито аз изживяхме някакъв стрес.
Няма да я дам на държавна градина. Не смятам, че трябва да обяснявам защо. Ако живеехме в провинцията, щях да реша друго, тъй като в това отношение имам късмета да разполагам с мнението, препоръките и съветите на роднини, които дълги години вече работят в детски градини. Аз самата ходех в детската градина, в която работеха майка ми и баба ми всеки ден след училище до 4-ти клас. Хубаво беше – весело и спокойно, но и преди 20 години.
Най-добрият вариант на този етап за мен се яви в лицето на Родителския кооператив. С обещанието за спокойна и плавна адаптация за детето, среда от до 10 деца на възраст до 4 години и 3 млади учителки, които са с децата всеки ден по цял ден, без изключение. Осигурени са допълнителни занимания като часове по музика и народни танци. Но нещото, което е сред най-значимите възможности, които дава Кооператива е да бъдеш чут, мнението ти да бъде взето под внимание и обсъдено с останалите родители.
Решена съм да не превръщам детето си в принцеса и не искам да се съобразяват с нея повече, от колкото с другите деца, а да се съобразят с нейните възможности за възрастта и. Имам амбицията детето да добие реална представа за себе си и да не го превръщам в малка ревла, чийто желания са удовлетворявани незабавно на минутата. Но, човек никога не знае…
Най-горещи препоръки получих за кооператив в жк. Гео Милев, където проведохме няколко предварителни срещи, поговорихме за детето, за мястото, за адаптацията. И така от 5ти Юни, на 1 година и 9 месеца, Зара тръгна на кооператив. Отначало за няколко часа, като аз стоях с нея докато се отпусне, след това тя ми казваше „Чао“, и аз излизах да чакам. Без рев, без напрежение. Първата седмица мина много бързо – постепенно увеличавахме часовете престой, а от сряда нататък тя ми казваше „Чао!“ още на вратата. В петък остана да спи следобяда и в 16 часа аз я взех. Играла, хапнала, заспала, пак играла. Спокойно – с желяние и интерес.
Втората седмица не протече по зле. В първите дни имаше леки протести, които обаче бързо се разминаваха и бяха сякаш повече, за да покаже тя, че има право да избере какво ще прави. И все пак – качва стълбите на бегом, влиза с желание – направо нахлува и започва да маха на децата. Те от своя страна вече я познават по-добре, крещят името и от вратата, радват и се. Виждам, че и е интересно и че се чувства щастлива.
Не смятам, че към момента са налични някакви промени в поведението и вкъщи. 1-2 седмици преди да започне да ходи на кооператив, тя реши, че не иска да ползва гърнето, но пак показва, че и се ходи, започна много активно да използва думичката „Не“. И все пак се съмнявам да е започнал прословутия бебешки пубертет.
За сега съм щастлива, че тя се чувства добре.
To be continued….
lettersfrommom.net 