Днешните татковци не са това, което е представлявала бащината фигура навремето (за щастие, с известни изключения в положителна насока), не са и това, което би трябвало да бъдат. Поне по моите лични „стандарти“ и наблюдения сред познати.
Ясно е, че не става дума за всички и че тази тема е обширна. Имам щастието да отглеждам детето си със супер татко, и може би за това така настръхвам всеки път щом стане дума за бъдещо бащинство.
Та, това, което в последно време поражда розочарованието и недоумението ми, а то неминуемо ще се излее в този пост, е нежеланието на голяма част от въпросните да се ангажират истински със собствените си деца. Дали защото откровено не им се занимава, защото имат прекалено много работа, а те са хората, които „носят парите“ вкъщи (ха-ха-ха, иде ми да се гръмна като ми извадят този довод), дали защото искат да гонят кариера, или каквото и да било. Не разбирам как човек доброволно ще се откаже да присъства в живота на детето си. Ако в повечето време ти просто не си там, няма дори как да разбереш какво пропускаш. А то е неизмеримо!
Има и друго – с желание и положителна нагласа, може да се постигне каквото е необходимо. Така че – обяснения от сорта на „нямаме пари“ ще са неприложими в контекста на въпроса. Обичта, подкрепата, всеотдайността и доверието не струват пари.
В отглеждането на едно/две/и пр. деца, би трябвало да присъстват и двамата родители – пълно и ангажирано. Нямам предвид измерено в брой часове за присъствие. Може да е за малко но да е без отбиване на номера. Без извинения като „Да, ще го гледам половин час, обаче ще си цъкам тука малко на лаптопа“ и пр., а то после ще плаче 1 час безутешно, защото си е ударило главата в ръба на масата, докато татко му е блял по разни сайтове. Ц!
Децата трябва да имат стабилна връзка и с двамата родители, да се чувстват достатъчно комфортно и спокойни и с двамата. Това не е ли най-нормалното нещо на света? Едно бебе или дете, би трябвало да може да бъде адекватно обгрижено и от баща си, и забавлявано и приспивано и пр.
Да не говорим за онези бъдещи бащи, които гледайки как майката на детето им се променя и преживявайки всички вълнения около бременността, остават безучастни наблюдатели в цялостната подготовка за бебето. И ето, то се ражда, супер! Вълнуваме се, кръщаваме го на дядото, родата се изсипва за ден-два, празнуваме, веселим се, после в един момент то разбира се започва да реве, да се дере от рев понякога, без изобщо да разбираш от къде ти е дошло, иска ти се да избягаш някъде и просто да се спасиш. А си станал баща. То не се случва само по документи, макар и да дават бележка за 15 дни отпуск, за да прекараш време с новия човек. Зарязваш жената да се грижи – тя нали е майка, и започваш да работиш още по-усилено, да подсигуриш бъдещето на това малко сладко, но способно на кошмарни звуци твое дете. И така. Може този избор да идва несъзнателно. Не знам.
Има такива бащи, има естествено и по-лоши. Промяната е процес и въпрос на желание и избор. Тук изразявам своето мнение, защото мисля, че това не е нормално отношение. И то не би следвало да е резултат на характера и навиците само на един от хората в семейството. Това би било резултат и от едно евентуално „бездействие“ от страна на майката. Не можеш да се оставиш по наклонената плоскост, въпреки че си погълната от грижи по малкия човек.
За щастие сме в 21ви век и на един клик разстояние, човек стига да иска, може да намери информация, видео, литература, проучвания, курсове и какво ли още не, с които да направи ъпгрейд на бащинските си знания. On a daily basis. Познавам прекрасни и грижовни бащи – мъже, които са всеотдайни към своите семейства и деца. Не е ли най-нормалното нещо на света всеки родител да се стреми да бъде такъв?
Г.
lettersfrommom.net 