Здравей мъничка,
Тази сутрин се роди една (надявам се) твоя бъдеща приятелка. Майката и таткото на тази малка мома са раждали заедно, което си е официално бойно посвещаване в родителството. Радвам се, че едно щастливо младо семейство, което познавам, тепърва ще изпита най-силните радости (и тук-там трудности) в дете-отглеждането.
Въодушевена от новината, очаквано се върнах обратно в деня, в който ти се роди и сега искам да ти разкажа за него.
Ден, в който аз и баща ти отлепихме крака от земята и гравитацията на ежедневието, рутината, служебните, битовите и всички останали проблеми и глупости изгуби всякаква сила над нас.
Готвех се с месеци, четях, допитвах се до познати и в 8-мия месец на бременността взех категоричното решение, че баща ти трябва да види твоето раждане и да го преживее с мен. И с теб.
И той пожела – още едно от най-важните неща в живота ни, което ще споделим.
Абстрахирахме се от мисълта за гротескни картини, в които пребледнял татко стои срещу измъчената си разкрачена жена и едва диша от страх или пък от идеята, че таткото припада и екипа вместо да се занимава с родилката започва да реанимира него в родилна зала. Нещата просто не стоят по този начин.
Избрах да се родиш в болницата, в която следяхме бременноста, с платени женска консултация, прегледи, скрийнинг, фетална морфология и изследвания, избор на екип и присъствие на бащата.
След всичко, което изчетох онлайн и ми беше споделено от познати, относно отношението към бременните и родилките в българските болници, реших да дам едни пари, за да си спестя огорчението, болката, унижението и страховете, които са превърнали раждането в кошмар за толкова много жени. Защото днес и сега теорията и практиката показва, че ако не си платиш, шансът да те третират като човек, като нормална жена, като бъдеща майка, която се вълнува, страхува се и е изпълнена с копнеж да срещне детето си – е минимален.
Не съжалявам, напротив, щастлива съм, че взехме това решение (и пари назаем, за да го реализираме). Дали така трябва да се развиват нещата – категорично не, но това е друга тема.
След 5 дни под наблюдение в родилно отделение, прекарани в качване на стълби, разходки по коридорите на болницата, упражнения върху топка за пилатес, танци и какво ли още не, изпратих 4 жени, които родиха а аз все още си седях бременна.
Педометъра на телефона ми показва, че в деня преди да се родиш ти, съм извървяла 12748 крачки на територията на болницата. И пак – нищо. С разкритие от 1 см. и без контракции щях да си седя бременна още една седмица.
Преносих те достатъчно дълго, за да се стигне до вече „стандартната практика“ за индуциране на раждането.
Може би е до нагласа, не знам. Може би с теб всичко ми е се получава, просто защото си ти. Всичко мина перфектно – с мъки и болки – както си му е реда, но наистина беше емоционално и силно преживяване за нас. Баща ти седеше до мен и ми говореше неща, които аз не исках да слушам, защото имах чувството, че ще се счупя. Акушерката и докторката бяха страхотни – говореха ми глупости и дори пускаха шеги, в опити да ме разведрят. Само дето нямаше кой да ги слуша и да оцени усилията им. Бях там и не бях там едновременно. Късно сложиха упойката и тя естествено не хвана, но всичката болка изчезна в секундата в която ти се роди.
И ето те в ръцете ми сребърна и чиста, толкова прекрасна и малка, а ние се влюбваме в теб от първия миг. Заедно.
Надали ще успея да го опиша, но това е и винаги ще остане за нас един незабравим и прекрасен ден, в който нищо друго нямаше значение – ние сме трима и сме истински щастливи.
С обич,
Г.
lettersfrommom.net 