С парашут и без багаж

cf37d9_740c0c1005c149f6bff0c2193ee73416mv2Скъпа моя,

Време е за сън.

Тази вечер държиш ръката ми докато се унасяш, а майка ти благоговейно се е размислила, разнежила и размечтала. Един от онези моменти, в които се питам как е възможно всичко това да се случва точно на мен, последван от поредица мисли, споменаващи Големият взрив, еволюцията, и накрая късмета да съм твоя майка. А дори не съм сигурна дали вярвам в късмета. Следват проблясъци, в които виждам свои надежди за теб – като да бъдеш здрава, да бъдеш щастлива, да бъдеш добър човек. Страховете идват малко по-късно, сякаш ми правят услуга да не развалят хубавия миг.
Гледам те и усещам как цялото ми същество излъчва обич и благодарност, а в главата ми свети една единствена мисъл – аз изпитвам най-силното истинско чувство на щастие всеки ден, защото теб те има! Изживявам най-хубавите мигове в живота си – с теб. С теб и баща ти. Аз съм щастлив човек. Щастлив. Осъзнавам ясно това след като срещнах теб.

Има неща за майчинството и родителството, които са ми били и ще бъдат обяснявани и повтаряни, за които съзнателно ще седна да чета, над които съм и ще размишлявам, които съм отхвърляла, ще отхвърлям и ще очаквам – дали с досада, дали с нетърпение. Това е все едно някой да ти обяснява например какво е чувството да скочиш с парашут. Необяснимо е, и е ужасно лично. Едва когато сам се решиш да скочиш (и дано наистина да имаш парашут), тогава осъзнаваш за какво става дума.

Станах на 30 години и научавам едни от най-големите истини в живота си благодарение на теб – а ти си само на 1. Не че 30 са кой знае какво, напротив. 1 година, в която хората в твоето семейство се преобразяват постоянно всеки ден, в това число и ти.

От човека, който бях преди да се родиш, до човека, който съм днес, дистанцията сякаш е измерима в светлинни години. Вероятно докато дойде времето в което ще четеш това, аз може да съм станала скучна, злобна, изтрещяла генерално, или пък по-интересна, по-жива, по-умна (а дано). Сега не съм по-добра, навярно не съм и по-лоша. Но някак всички преувеличени лични приоритети, припряността, суетата, завишените критерии и претенциите избледняха и останаха някъде много назад. Не съм се “оставила”, но се чувствам по-лека. Облекчена. От дистанцията на 1 година майчинство тези неща изглеждат като едни тежки, рошави и неудобни торби с усложнения и излишизми, които не оставят човек да почувства свободно и естествено хубавите наща, които се случват в живота му.

Хубавите неща в живота – толкова тривиално. Целия този текст звучи тривиално. Старото ми Аз щеше да се смее самоуверено и с глас, да ме сочи с пръст, може би дори да ми плесне един шамар за разкош. Ехо.

Сигурно скоро ще си намеря нови торби – такива с различно съдържание и на бебешки и детски теми, но за сега възнамерявам да се насладя на простичките и истински мигове, които блестят във всеки нов ден, в който живота ми дава възможността да бъда твоя майка.

В тези тихи моменти, когато ти заспиваш, когато ме прегръщаш, когато ми даваш целувка, когато се вглеждаш в мен с усмивка, сърцето ми се изпълва с толкова радост и обич, сякаш ще се пръсне под налягане. Сигурно всяка майка изпитва това. Сигурно всеки човек изпитва такова чувство в един или друг момент от живота си, независимо от какво е породено.

А може би в много мигове.

Надявам се да е така.

С обич,

Г.

Ехото: Това нещо хормоните са голяма химия! 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s